Меню

Определение: Бактериалният менингит е инфекциозно заболяване на централната нервна система, което се характеризира с възпаление на обвивките на главния и гръбначния мозък. Заболяването често се предхожда от инфекция на горните дихателни пътища. По протичане бива остър, подостър и хроничен.

Етиопатогенеза: Причинява се от бактерии, които проникват в централната нервна система:

  • по кръвен път – например при сепсис или от инфекциозни огнища в белите дробове, сърцето
  • по контактен път – при синуит, мастоидит, остеомиелит, черепно-мозъчна травма.

Сред най-честите причинители на бактериален менингит са менингококите, пневмококите и Haemophilus influenzae. Възпалителният процес има гноен характер, ексудатът се натрупва в субарахноидалното пространство (под паяжиновидната мозъчна обвивка). Затова тези менингити носят названието гнойни менингити.

Заразяването с причинителя става по въздушно-капков път. При менингококовия менингит заразяването става от болни от менингококов назофарингит или здрави носители на бактерия Neisseria meningitidis.

При лица със снижен имунитет, които страдат от туберкулоза, е възможно развитието на туберкулозен менингит при хематогенна дисеминация (разпространение по кръвен път) на процеса. Туберкулозният менингит се отличава със серозно-фибринозен възпалителен ексудат.

Клинична картина: За гнойните менингити е характерно тежкото протичане с бързо развитие на менингеални, общомозъчни и огнищни неврологични симптоми.

Менингеалните симтоми се дължат на дразнене на мозъчните обвивки и се изразяват в интензивно главоболие, ригидност на вратната мускулатура, обща хиперестезия (светлобоязън, непоносимост към силни звуци и допир), симптоми на Керниг (невъзможност за пасивно разгъване на крака, който предварително е сгънат в колянна и тазобедрена става) и Брудзински (сгъване на краката в коленните и тазобедрените стави при пасивно сгъване на главата или при пасивно сгъване на другия крак в същите стави).

Общомозъчните симптоми се дължат на повишеното вътречерепно налягане, което е следствие на мозъчния оток и нарушенията в оттичането на цереброспиналната течност. Изразяват се в потиснатост на съзнанието до кома, непрестанно повръщане, епилептични припадъци, артериална хипертония, повишена или понижена сърдечна честота.

Огнищните симптоми са свързани с въвличане на черепно-мозъчните и гръбначномозъчните нерви, по-рядко на самото мозъчно вещество. Особено често страдат очедвигателните нерви, което се изразява в диплопия (двойно виждане), анизокория (различна големина на двете зеници). По-рядко се наблюдава необратимо поражение на слуховия нерв. Възпалението или тромбозата на съдовете в основата на черепа могат да доведат до инсулт.

Менингококовият менингит засяга основно детската и юношеската възраст. Започва с еритематозен или петнист обрив, който бързо се трансформира в петехиален. Обривните елементи са звездовидни и се разполагат предимно по туловището и долните крайници (седалището, бедрата, коленете), но е възможно да са и по лигавиците, дланите и стъпалата. В около 10% от случаите менингококовият менингит може да премине в менингококов сепсис с обширни хеморагични обриви по кожата и хеморагична некроза на вътрешните органи. Когато хеморагичната некроза обхване и надбъбречните жлези се развива токси-инфекциозен шок (синдром на Уотърхаус-Фридериксен).

Менингитът, причиняван от Haemophilus influenzae е най-чест при деца до 6-годишна възраст, а при по-възрастни лица възниква при наличие на предразполагащи фактори (синуит, пневмония, среден отит, черепно-мозъчна травма, захарен диабет, алкохолизъм).

Пневмококовият менингит е най-чест при лица над 30-годишна възраст. Развива се в резултат на разпространение на инфекция от отдалечено огнище (пневмония, среден отит, мастоидит, бактериален ендокардит).

Протичането на пневмококовия менингит е особено тежко, с потиснато съзнание и епилептични припадъци, склонност към рецидивиране на инфекцията и висока смъртност. Възможни усложнения са инфекциозно-токсичен шок, вътресъдово кръвосъсирване (ДИК-синдром), ендокардит, гноен артрит, септичен офталмит, пневмония, дълбоки венозни тромбози, белодробна тромбоемболия, тежки водно-електролитни нарушения.

Пневмококовият менингит често води до резидуална (остатъчна) симптоматика след преболедуване – глухота, парези, епилепсия, деменция, при деца – нарушено невро-психично развитие.

Туберкулозният менингит се характеризира с бавно разгръщане на клиничната картина. Отначало симптомите са неспецифични (слабост, апатия, субфебрилна температура, главоболие, нощно изпотяване, загуба на тегло). Постепенно, поради нарастване на вътречерепното налягане, главоболието става постоянно, към оплакванията се добавят гадене, повръщане, сънливост, менингеални симптоми. С прогресия на заболяването се появява обърканост или потиснато съзнание, увреди на черепно-мозъчните нерви, епилептични припадъци, както и усложняване с развитие на исхемичен инсулт. Нелекуван, туберкулозният менингит може да доведе до смърт за период от 4-8 седмици.

Диагностика: Диагностичните и терапевтичните мероприятия при всяко подозрение за менингит се извършват в спешен порядък. Необходимо е извършване на лумбална пункция с изследване на ликвора (цереброспиналната течност). Изследва се количеството клетки, съдържанието на белтък и глюкоза. При бактериален менингит количеството клетки е повишено (плеоцитоза), увеличено е съдържанието на белтък, а е понижена глюкозната концентрация. За откриване на причинителя на бактериалния менингит се провеждат бактериологични изследвания на цереброспиналната течност – директна микроскопия и посявка на хранителни среди и изследване на резистентност на причинителя към антибиотици. Необходимо е търсене на първични инфекциозни огнища.

От значение за диагностиката на туберкулозния менингит е анамнезата за контакт с болни от туберкулоза, рентгенографията на гръдния кош, туберкулиновата проба. При част от болните резултатите от тези изследвания са негативни и по-точна диагноза е възможна само с помощта на PCR-реакция за доказване на ДНК на причинителя на инфекцията.

Лечение: При гноен менингит се прилагат вътрешно високи дози антибиоцити, преминаващи кръвно-мозъчната бариера. При възрастни подходящи са пеницилин или ампицилин. При резистентност на причинителя към пеницилин се използват цефалоспоринови антибиотици от трето поколение – цефтриаксон или цефотаксим. След приложение на антибиотика температурата обичайно спада в рамките на първите две денонощия, а лечението продължава до 14 дни след нормализирането на температурата. Преди спиране на антибактериалната терапия се извършва контролна лумбална пункция.

Паралелно с антибактериалната терапия се провежда и симптоматично лечение – борба с мозъчния оток и понижаване на вътречерепното налягане (чрез диуретици и кортикостероиди), поддържане на стабилно артериално налягане (при хипертония – антихипертензивни средства, при хипотония – колоидни, кристалоидни разтвори и вазопресори), стриктен контрол на водно-електролитния баланс, а при наличие на епилептични припадъци – антиконвулсивни средства (диазепам, фенобарбитал, карбамазепин).

При туберкулозен менингит се използват противотуберкулозните препарати изониазид, рифампицин, пиразинамид, стрептомицин, а лечението продължава с месеци.

  • ПОСЛЕДВАЙ НИ!

  • Съдържанието на този уеб сайт има само информативна цел и не може да замени консултацията с лекар. По въпроси, свързани с Вашето здраве винаги се съветвайте с личният си лекар или друг медицински специалист.
© 2006-2020 Ars Medica.bg Всички права запазени. Всяко възпроизвеждане, променяне, публикуване на част или цялото съдържание на този сайт без предварително писменно разрешение от Ars Medica.bg е забранено Сайтът е изработен от Ait-WebDesign.com